Кошмарни, ходещи, месоядни растения… Хората обаче не ги изтребват, защото извличат от тях всевъзможни полезни вещества. Ала ненадейно настъпва бедствието — почти цялото население на планетата ослепява след необичаен метеоритен дъжд. Малцината зрящи не само трябва да се спогодят какво общество ще градят върху развалините на предишното, но и да изтърпят терзанията на съвестта си, понеже не могат да помогнат на почти никого от обречените слепци.
А битката с трифидите съвсем не е завършила…
Бях дванайсетгодишен, когато открих поразителния роман „Денят на трифидите“ на Джон Уиндъм. За мен, на прага между света на детството и този на възрастните, той донесе прозрение. Това не е просто една хубава книга — от вълнуващото преживяване в мен за цял живот се запечата борбата на Мейсън за оцеляване.
И винаги, винаги когато я препрочитах, чувствах болезнена загуба в края й. Героите ме напускаха. Но дълбоко в себе си знаех, че историята им продължава, и години наред си представях бъдещите им приключения.
Сега мога най-накрая да тръгна по стъпките им в изследване на една велика цивилизация, загинала само няколко години преди раждането на рокендрола, цветната телевизия и кацането на Луната. Мога отново да се изправя пред заплахата на трифидите и да разбера, че оцеляването на хората не е сигурно…
Написах тази книга с много любов и я посвещавам с дълбоко уважение и възхищение на Джон Уиндъм.
Саймън Кларк